Пролетно!

Из "Дневниците на Алексис"!

Един ден, преди да дойде пролетта, решавам да изляза на разходка.
Но накъде да вървя?
Познавам града като дланта си, или поне така си мисля, докато пресичам пешеходната пътека.
Край мен профучава някаква кола, толкова бързо, че не виждам нито шофьора, нито номера.
Ядосвам се мислено - на кой да се оплача?
Наоколо няма дори регулировчик!
Не, че някога е имало!

Нужна ли ни е промяна?

Как да я постигнем и до какво може да доведе тя?

В живота ни се случва да направим някаква промяна, чрез която да подобрим социалното и материалното си положение. Това може да се приеме и като начин за постигане на дадени цели.
Дали ще планираме да живеем другаде, за да постигнем повече, или ще изберем да се преквалифицираме, всичко това води до промяната. Не става дума за това да променяме себе си. Трудно ще бъде някой да ни промени, тъй като вече сме се изградили като личности.

Защо пишем, щом не ни четат?

Старите книги 
са като стар часовник - 
не се разделяш с него.
Защо казвам това?
През годините срещах много хора, за които книгите не значеха нищо. Не поезията, не разказите на големите писатели - онези, които са се утвърдили през годините, не, нямаше да ги накара да запазят книгата.
Изгаряха ги, използваха страниците им, за да разпалват печката, изхвърляха ги на бунището!

Бъдете внимателни - не правете като мен!

Пишейки първата си книга не забелязах някои важни неща!
Бързах да я завърша и забравих да я редактирам, както и да я прегледам за грешки. Това бе непростимо от моя страна.

Златната овца

Високо - високо в планината на покрита с гъста зелена трева поляна се заселило стадо диви овце, изкачили се тук от речната долина с надеждата да се укрият от неумолимите в своята кръвожадност глутница вълци. Изобилната сочна трева, едрите тихи звезди над нощната поляна, шумоленето от крилете на пеперудите през деня, спокойно прехвърчащи из ниските храсти, простичкото пеене на безименни птички - всичко това предвещавало на овцете спокоен и редовен живот.
Но една синя пълнолунна нощ овцете чули надигащия се някъде отдолу зловещ вой, същия оня вой, който не може да не се познае и не може да се забрави. Разтърсени от страх те се скупчили до огромен, нащърбен от ветровете камък, като се опитвали да се скрият колкото се може по-дълбоко във високата трева. Но тази нощ нападение нямало. А когато през следващата нощ луната отново изгряла, пак се разнесъл същият вой.
Този път идел съвсем отблизо и затова звучал още по-яростно и страшно. Недалеч по скалите замрели остри сиви сенки, а в храстите се замяркали студени жълти светлинки. И изведнъж няколко вълка се откъснали от мястото си и се спуснали към стадото.
Но внезапно на пътя на разярените хищници се изправила фигурата на овца, която по-рано, преди тази нощ, никой не бил виждал сред стадото. В лунната светлина вълната и изглеждала  изтъкана от златна прежда. Златно било и лекото сияние около главата и. Но най-необикновени били очите на Златната овца - огромни, изпълнени с незнайна светоносна сила. В тях имало толкова необяснима мощ, че вълците спрели като по команда.
Козината им настръхнала, очите засвяткали с бесен огън, злобен рев огласил поляната. Но не успели хищниците да се доближат до дръзката овца, необяснима сила здраво ги държала на мястото им. А Златната овца, спокойна и мълчалива, стояла насред поляната, без да се страхува нито от воя, нито от горящите с безсилна злоба вълчи очи. Тя гордо препречвала пътя на вълците към огромния камък и скупчените зад него в смъртна заплаха овце.
Но ето, че начело на глутницата се изправил побелелият Водач, покрит с белези от стари бойни рани. И сега нито един от вълците не се опитвал да се отклони от страшната битка - плахостта при вълците, както и при хората, никога не била на почит. Но и Златната овца не познавала тази слабост. Без да трепне, тя стояла на същото място...
Иззад планинския връх се появила луната и дружната бойна песен на вълците огласила наоколо, песен, от която кръвта на овцете замръзвала в жилите, а сърцата им спирали да бият. Безстрашната застъпница направила крачка напред и тутакси първите редици сиви хищници били отхвърлени върху камъните само от погледа и. Съща била участта и на следващите редици нападатели. Водачът изпращал в боя най-изпитаните, непознаващи страх бойци, но и те търпели неуспех. Тогава инстинктът на закаления в сражения предводител му подсказал, че Златната овца трябва да се обгради, като не и се позволи да използва вълшебното си оръжие. И Водачът наредил на воините си да се пръснат из поляната.
Златната овца мигом разбрала коварния замисъл на Водача и започнала да отвежда стадото към най-отдалечения край на поляната. Това ядосало Водача, но той само презрително се озъбил, като си спомнил, че там, където отстъпвала боркинята, поляната свършва с дълбока пропаст. Близостта на желаната победа го въодушевила и той повел глутницата си в последен решителен бой.
Златната овца не трепнала. Само сиянието над главата и станало малко по-ярко. Тя знаела, че там, отвъд пропастта, има още една поляна, заобиколена с остри непристъпни зъбери, и ако стадото успее да се озове там, то никога вече няма да бъде подвластно на разбойническите вълчи закони.
Златната овца се напрегнала, събрала в едно всичките си сили, след това хвърлила няколко решителни погледа към стадото си и овцете като по сигнал започнали една по една да скачат в пропастта. Не, те не падали в гибелните глъбини, а подчинявайки се на погледа на Златната овца, се пренасяли оттатък, на посребрената от лунна светлина поляна. Вълците не знаели за опасността, като лавина те се спуснали към края на поляната и след миг страшен предсмъртен вой огласил пропастта и близките планини.
Само Водачът успял да се задържи на края на бездната.
Мълчаливата луна ярко огрявала двете малки фигури, тръгнали една срещу друга. Студените очи на Водача излъчвали презрение и безпощадност.
Чудните очи на Златната овца били изпълнени със светлина и великодушно състрадание...

Специалният ден - Женският празник в Женският месец!

Докато още пишех заглавието, си припомних колко специален беше 8-ми март! В училище някога правехме картички и ги подарявахме на майките си. Купувахме цветя, които поднасяхме след учебния ден. Четях "Да живее майката!" от Вили Брайнхолст.
В тази малка интересна книжка авторът бе събрал всички важни случки в живота на едно семейство.
Незлобливият му хумор привлича читателя и го призовава да прочете историята до края.
Самият ден - 8-ми март - е посветен само на дамите.
Това трябва да помнят и почитат мъжете!

Да благодариш навреме, от сърце!


Хората, които познават творчеството ми, 
са по-малко от 10. 
Защо - ще попитате Вие!
Може би защото така и не успях да убедя голяма част от приятелите си, че да пишеш 
не означава "да си луд"!
Да, може би има известна доза "лудост", тъй като пиша до късно през нощта. Но това съвсем не означава, че съм за "психиатрията"!